Съвременната европейска култура извърши своя пълен кръг: тя даде своите плодове. Ръката на живота ще обере истинските зрели плодове от дървото на тази култура, а всичко друго – листа и сухи вейки ще бъдат хвърлени в огън. Защото листата са само едно средство зарад плода – узрее ли той, те окапват, защото той е смисълът. Не са ли такива листа и човешките вярвания и понятия: народност, религиозни вярвания, кръвни връзки? Че са такива, показва това, че в съзнанието на пробудените човеци тия ограничени идеи са окапали като сухи листи: в тях те виждат вече само остатъци, тор. И на тия човеци се види излишно да се въртят по оня кръг, който наистина някога е бил жив, но днес е мъртъв, защото животът го е напуснал и е преминал в друг, по-горен завитък на голямата спирала на развитието. Тям се види смешно и неестествено да се обличат в тия извехтели дрехи, както са смешни за съвременния човек кожените дрехи на първобитните люде. Те не могат вече да живеят в ония изкуствени граници, които човешкото налага и тръгват по ония живи пътища, които душата познава.
Спомням си преживелицата на един художник, който стига на африканския бряг без пет пари. Той свръща привечер да пренощува край едно здание, дето спели все като него несретници и свит до зида поради нощния студ, задрямва. По едно време почувствувал нещо меко да го увива — един негър, хамалин, го завивал с дрехата си. И кога той станал и се възпротивил на това, защото не искал да лишава негъра от неговата дреха, чул тия думи: „нека, нека, ти си чужденец, не си свикнал, а аз мога..."
Може би мнозина европейци, изящно облечени и весели са минали край него тази вечер и никой не е помислил за „сънародника", за „белия европеец", а един другоземец, негър, го приглежда в студената африканска нощ.
Ето, някой настига в пътя си един човек, когото е слетяла нечакана беда: счупила му се е колата. Първият подтик на пътника като човек ще бъде да му помогне. Но той се взира в него и вижда в лицето му своя вчерашен противник. От това как ще постъпи той в този миг ще стане явно свободно същество ли е, което действува по силата на великия вътрешен закон или роб на човешките ограничения. Защото свободният човек е свободен от своето „вчера", той е забравил враждата на ограничената личност и се издига в онова вечно „настояще", в което пребъдва душата. Той ще помогне на този човек като на една душа, ще ù помогне „сега", свободен от своето и нейно „вчера" и „утре".
Във всичко, което става на света, има нещо дълбоко и вътрешно. И човек трябва да бди над това вътрешно и да се не спъва от преходните форми. А мнозина затварят вратите си за една душа само заради онази външна дреха, в която тя временно се облича. Мнозина се отдалечиха запр. от Толстой, след като той отрече своето минало и престанаха да го следват по пътя му, защото им се стори чужд. Ала Толстой не е всъщност в онова, което той написа. Толстой е преди всичко една жива душа, до която човек трябва да се приближи вътрешно.Да се приближи и изживее ония нейни мигове на докосване с първичното. Не е важно толстоевото „евангелие с бележки", макар за някои то може да крие върховни откровения. Не е важна дори и неговата изповед като произведение – важен е вътрешният акт на изповедта. Изразът му във външната изповед – това е само един мост за нас да минем към онова, което е ставало в неговата душа. Толстой е в ония къси моменти, като оня там на ливадата, ведно с изгубилия смисъла на живота Левин, когато чува простите думи на селяните що минават край него. От тия думи – излезли из голямата душа на народа, е трепнало нещо ново в Толстой. Толстой е писал като човек онова, което е живял като душа. И това което той напише, е само мост, по който той върви и по който ние можем да минем, за да влезем в неговото отвъд.
И разумният човек, който е разбрал ненужността на всяка препирня, се домогва да възрасти плод. На никого не пречи да отглежда и той плодове, макар методите му да са различни от неговите. Нали, кога узреят плодовете, ще излезе всичко наяве?